Елена Башкирова отново бе в София. За разлика от предишните си софийски гастроли, когато тя предпочете да ни покаже още възможности на прочита в Третия клавирен концерт на и 21-ия на Моцарт, сега тя се завърна като солист на Софийската филхармония с Шумановия концерт за пиано. Диригент бе Йоханес Вилднер. Преди нейното излизане на сцената Вилднер и оркестърът показаха първите три части от Втората симфония на Менделсон Хвалебствен химн. Не очаквах такъв сюрприз. Всъщност централната и най-мащабна част на творбата е тази, която не случайно е назована Кантата – за хор и трима солисти. И която отсъстваше. Беше отрязана от симфонията като…асоциациите и сравненията могат да бъдат много, но не звучат прилично за един критически текст. Намирам това действие за изключително неприемливо. А и публиката не бе предупредена за него дори и в програмната книжка за концерта. Тук ковид-ситуацията не може да бъде оправдание, защото когато едно произведение е за неподходящ в случая състав, в програмата се слага друго. Всяка друга симфония на Менделсон можеше да бъде изпълнена цяла. Защо господин Вилднер е решил да постъпи така, не мога да знам, но фактът е факт и аз не бих искала да коментирам нататък парчета от една симфония.
Но за сметка на това Башкирова предложи високо естетическо преживяване със своя пианизъм. Същността й на инструменталист завладява най-вече със своята природност – толкова естествено контактува с инструмента, със забележителен контрол, който гарантира свободното й изявление на интерпретатор чрез съприкосновението й с рояла. Нейното артистично излъчване е заредено с нормалност и, в същото време, предопределеност – не можеш да си я представиш извън този инструмент. От нея струи спокойствие и желание за общуване, вместо амбицията да смая и да покори залата. Сякаш иска да сподели с приятели своето преживяване с Шуман. И точно така го свири. С лекота, но и категорично настояване на своята версия, на своята агогика, на въображението, с което извайва фразата, на интимността, която удържа, запазва, въпреки че се намира пред пълна зала. И друг път съм писала, че Башкирова има силно изразена сугестивна способност. Способна е да внушава на своя слушател извънмузикални мисли и асоциации, независимо дали той е добре информиран за какво става дума в творбата, която свири, в случая в Шумановия концерт. “Думите са символи на споделени спомени”, пише Борхес и навежда на паралела, че нотите са символи също, но който ги чете е способен да създава различен разказ, различен смисъл. Дава ти шанса да се озовеш в определено състояние, улавяйки този смисъл. В чудотворните трансформации на звука, които Башкирова създава се крие основният залеж на нейния клавирен език. В интервюто, което направих с нея в Русе преди две години и което публикувах тук, тя дефинира личната си естетика относно звука: “Звукът – това най-вече е глас, това е твоят глас. Разбира се, че при различните композитори балансът ще е различен, но има определено вокално звучене, което ти лично предпочиташ, ти лично искаш.” Още началните акорди на Шумановия концерт анонсират и за този, който не е чувал пианистката, че тук предстои вълнуваща звукова игра. И още по-вълнуващо разказан сюжет. Това е творба, за която възможностите на изпълнителя да играе със звука са действително определящи. Всеки, който малко е чел за музика знае, че концертът е всъщност поредната любовна песен, която Шуман дарява на своята съпруга Клара, забележителна пианистка. Чувала съм доста сантиментални, леко спекулативни в търсенето на лесен ефект, версии на творбата, дори и от големи имена. Тук начинът, с който ще изтръгнеш темите от клавишите, по който ще диференцираш емоционалните състояния – от афекта до промълвения изказ, е определящ за представянето на композицията. Но Башкирова е музикант с великолепен вкус и с удоволствие работи в посока на поетичното вишегласие в тази музика…но също не избягва изкушенията да добави смисъл в нов звуков пласт, в неочаквано замлъкване, в търсене на интимността чрез тишини и едва забележими рубати, които са съществени за фразирането в случая. Поднесе ясен клавирен език, обособен, категоричен, изваян, скулптиран…И поради това доминираше в партньорството си с оркестъра – толкова силно заявена в индивидуалността си интерпретация няма винаги късмета на адекватния отзвук от партниращите диригент и оркестър. Башкирова отне на каденцата нейната емблематична функция на технически обобщаваща и допълваща разказа до този момент. Прибави усещането за страстно вълнение в монолога, за една рядка метежност в чувството, която тя изгради забележително. Изповедно! След нея в интермецото (втората част) тя смени блендата – отначало лек, светъл звук, чието трансформиране бе отново основна предпоставка за драматургичното изграждане. Забележителни са също и акустичните качества на нейния звук – и в тихи динамики той интензивно владее пространството, оцветява го, за добави собствени багри в общия звук. И най-вече – фантастичният начин, по който тя ни говори. Всъщност забелязали ли сте, че големите музикални артисти винаги говорят чрез тоновете, които изтръгват от своите инструменти. Дори когато ни съобщават, че не признават сюжети, картини, разкази в музиката, дори тогава тяхната музикална игра идва до нас винаги, за да ни каже нещо. Башкирова е от тези, големите. А в клавирното й поведение има една подкупваща нормалност – дори нищо да не знаеш за нея, разбираш, че музиката, пианото и тя са в специални отношения цял живот. И привлекателност – дърпа към изказа си вниманието и слуха. Дръпна и диригента Вилднер, който във втората част бе доста по-внимателен в плътността и обема, в динамиките на оркестъра – и много добре проведе репликите със солиращото пиано. Впрочем тук трябва да спомена имената на солистите от дървената духоова група, които се изявиха великолепно и в първата част (Димитър Московски – кларинет и Ясен Енчев – обой), а във втората се добавиха флейта и фагот (Кремена Ачева и Иванка Фордиани). Финалната трета част, ла мажорното рондо, напуска донякъде основната тематика за да вкара слушателя в контекста на Шумановия живот – тук пианистът е предизвикан да прояви импровизационната си волност, да демонстрира брилянтност и специфична акордова техника, след което да се доближи отново до основната поанта на творбата. Разбира се Башкирова извърши тази трансформация отново през звука – красив и блестящ, а в средата на маршообразния епизод – в двойна функция, на контрапункт и на респондиращ партньор. Красива младежка метежност идваше от сцената с цветовете на Башкирова – забележителна комбинация между клавирен хедонизъм и дисциплинираща структурна логика. Рядка истинност чувстваш в смисъла на нейния прочит.
И отново Шуман на бис – не за първи път Башкирова свири в зала “България” “Вечер” от “Фантастични пиеси”. Мога да слушам непрекъснато как свири Шуман. Така че, ако го отбелязвам, то е само защото в контекста на Бетовеновия Трети концерт тогава, тази пиеса ми прозвуча по съвсем различен начин – някак по-логична, по-строга, независимо от латентната нежност, която носи в себе си. Сега звуците просто се топяха в пространството, в тишината, сбогуваха се преди да се приближат. Много особено усещане, което, сигурна съм дължа на финеса и изяществото в клавирния език и стил на Елена Башкирова. Очаквам следващата среща с нея.